В литературния свят има особен вид закъснение. Пристигаш след десетилетия работа и те посрещат с въпроса къде си бил досега. На бюрото, би бил един възможен отговор. В книгите, които не сте отваряли. На рафта, покрай който сте минавали към по-видимо препоръчаното.
М. Джон Харисън спечели „Букър“ с The End of Everything на 81 години. Зад него стоят шест десетилетия писателска работа. Той е най-възрастният носител на наградата досега. Новината лесно може да бъде прибрана в удобното чекмедже „никога не е късно“. Само че Харисън не е започнал късно. Част от публиката просто пристига сега.
Човекът не е чакал на входа
Да представим Харисън като непризнат автор, най-после забелязан от света, би било красиво и невярно. Преди „Букър“ той вече има наградата „Артър Кларк“ за Nova Swing, отличието „Бордман Таскър“ за Climbers и „Голдсмитс“ за The Sunken Land Begins to Rise Again. Работил е като литературен критик и е редактирал страниците за книги в списание New Worlds.
Това е кариера, а не чакалня.
Разликата има значение. Когато разказваме за късния голям успех, често съкращаваме всичко преди него до изпитание. Десетилетията стават пролог, предишните читатели – статисти, а работата сякаш получава смисъл едва когато се появи достатъчно голяма сцена.
Но книгите не са били празни, преди да ги прочетем ние. Имали са живот, разговори, въздействие. Наградата разширява този кръг. Не го създава от нищото.
При Харисън по-интересният въпрос е как един вече признат писател става новина за хора, които досега са успявали да не го срещнат.
Почтените книги бяха долу
В интервю за сайта на „Букър“ Харисън разказва за детското си четене. На горния етаж у дома имало голям шкаф с книги, в който можело буквално да се влезе и да се седне сред купчините. Там били приключенията, криминалните истории и научната фантастика. Долу, в представителната стая, стояли по-почтени томове.
Самата къща сякаш е подредила литературната йерархия: едни книги за показване, други за изчезване вътре в тях.
Не е нужно да превръщаме този спомен в обяснение на всичко, което Харисън ще напише. Но той е чудесен вход към въпрос, който читателите познават: еднакви ли са книгите, с които искаме да ни видят, и онези, които действително са ни направили читатели?
Понякога първото голямо литературно преживяване идва с корица, която по-късно няма да сложим на почетния рафт. Не защото книгата е престанала да има значение. Просто сме научили кои вкусове звучат добре в компания.
Харисън помни своето четене без подобно изглаждане. В това има повече свобода, отколкото в благоприличната биография на човек, който сякаш от дете е отварял само правилните автори.
Рафтът е полезен, докато не стане ограда
Жанровите обозначения вършат работа. Помагат ни да търсим, да избираме подаръци, да обясним на книжаря какво харесваме. Проблемът започва, когато от тях направим предварителна оценка.
Сякаш присъствието на нещо невъзможно освобождава една книга от задължението да бъде написана добре. Или, в обратната посока, сякаш изключително доброто писане трябва да бъде спасено от етикета на фантастиката, за да получи сериозно внимание.
В подобен разговор жанрът се превръща в помещение, от което успешните автори трябва да бъдат изведени поединично.
Работата на Харисън е неудобна за това разпределение. Самият списък с отличията му свързва планинска литература, научна фантастика и експериментален роман. Няма нужда да избираме кое от тези признания е истинското. По-полезно е да се запитаме защо очакваме едно да обезсили останалите.
И все пак една победа не премахва всички граници. От „Букър“ за Харисън не следва, че литературните предразсъдъци са приключили. Следва по-скромното и достатъчно хубаво нещо: повече хора имат повод да го прочетат.
Краят на света не отменя сутринта
В The End of Everything катастрофата е оставила свят, чиито правила трудно могат да бъдат възстановени. По крайбрежието на бъдеща Англия животът продължава сред несигурност и странности. Официалното представяне на романа подчертава границите на човешкото разбиране, а не обещанието за обяснение, което накрая ще подреди всичко.
Няма нужда да разказваме приключението, за да усетим защо тази отправна точка е близка. Да не разбираш света вече не изглежда особено далечна фантастична възможност.
В собственото си обяснение за замисъла Харисън свързва книгата със съвременността: как се живее, когато очакванията и обясненията, на които разчитаме, престанат да вършат работа. Това е и по-човешкият въпрос зад всяка голяма катастрофа. След нея някой продължава да има нужда от закуска, компания и причина да стане.
Литературата може да предложи такава среща с неразбирането, без да се преструва на наръчник за овладяването му.
Не е нужно да превръщаме човека в поука
Има изкушение от успеха на един възрастен писател веднага да извадим послание за собствената си продуктивност. Продължавай. Не се отказвай. Твоят момент ще дойде.
Нито една награда не може честно да обещае това. Има добри писатели, които няма да получат подобно внимание. Има значима работа, която остава извън голямото осветление. Да превърнем Харисън в доказателство, че системата рано или късно възнаграждава всички, би означавало да използваме човека за утеха, която историята му не гарантира.
Можем да вземем нещо друго от нея: уважение към продължителността. Към работа, която не става маловажна в годините без голяма церемония. Към читателите, които са били там по-рано и не са имали нужда от разрешение да харесват автора.
А за пристигащите сега има съвсем практично начало. Да отворят книга. После още една, ако им се прииска. Без да изискват от всяка страница да доказва, че журито е било право.
Харисън вече е писал достатъчно дълго. Можем поне да не бързаме, докато го четем.
