„Брулени хълмове“ на Емили Бронте, публикуван през 1847 година, е добър пример. Между Катрин и Хийтклиф има чувство, което се превръща в сила, разрушаваща и тях, и хората около тях. Да четем тази история като образец за романтична вярност, означава да пропуснем голяма част от нейната жестокост.
Романът е интересен не защото ни убеждава, че страданието доказва любовта. Интересен е, защото ни показва как привързаността може да се преплете с власт, обида, социална принадлежност и желание за възмездие. Читателското вълнение и моралната оценка не са едно и също.
Когато близостта не стига
В „Нормални хора“ на Сали Руни, издаден през 2018 година, Конъл и Мариан се приближават и отдалечават един от друг в различни моменти от живота си. Техните отношения са изградени не само от привличане, но и от социални различия, несигурност, срам и трудността да назовеш какво искаш.
Руни не разчита на една голяма външна пречка, която героите просто трябва да победят. Напрежението често възниква в разговора, който не се е състоял, в неразбран жест или в решение, което изглежда разумно само от едната страна.
Тъкмо тук романът е добър контрапункт на Бронте. При единия любовта придобива почти разрушителен мащаб; при другия дребните социални и психологически движения променят отношенията. И двата текста поставят въпроса дали силното чувство е достатъчно, за да има истинска близост.
Романсът и романът за любовта не са едно и също
В книжарницата под „романс“ обикновено разбираме жанр, в който любовната връзка е централният сюжет и финалът носи емоционално удовлетворение за двойката. Това е обещание към читателя и част от удоволствието на жанра. Но не всяка книга, която разказва любов, следва тези правила.
„Брулени хълмове“ не е жанров романс в съвременния смисъл. „Нормални хора“ също не е длъжен да предложи същия тип развръзка. Да поставим всички любовни сюжети в една категория само защото в тях има привличане, е все едно да наречем всеки роман с престъпление криминален.
Разликата не е йерархия. Жанровият романс може да бъде сложен, остроумен и социално наблюдателен. Литературният роман за любовта може да бъде сантиментален или неубедителен. Важното е какво обещава конкретната книга и с какви средства го изпълнява.
Какво всъщност търсим между страниците
Понякога четем заради надеждата, че двама души могат да намерят път един към друг. Друг път – заради удоволствието да наблюдаваме как героите се провалят в опита да се разберат. Има истории, които ни утешават, и други, които ни карат да се почувстваме неудобно. И двете могат да бъдат добри книги.
Когато обсъждаме романтична литература, можем да зададем по-интересни въпроси от „Бих ли искал такава любов?“. Как разказвачът ни кара да съчувстваме? Кои постъпки романът оправдава и кои оставя да тежат? Дава ли героите право да се променят, или ги наказва за всяко отклонение от първоначалния образ?
Да харесаме роман не означава да дадем морално оправдание на героите му. Литературата може да ни въвлече в разрушителна връзка и едновременно да ни покаже разрушението без украса. Тъкмо способността да държим тези две реакции заедно – емоционално участие и критическа дистанция – прави четенето по-богато от въпроса дали бихме искали същата любов за себе си.
