В Деня на народните будители думите изглеждат подредени. Просвета, духовност, памет. Имената по стените са познати, цветята са поставени, децата са научили стихотворенията. В тази повторяемост има смисъл. Общността се нуждае от ритуали, с които да казва какво иска да запази. Не всяка тържественост е празна и не всяко повторено слово е изчерпано.
И все пак след края на тържеството остава един въпрос, който рядко влиза в програмата: как се държим с живия човек, който днес се опитва да ни научи на нещо?
С учителя, който отказва да подмени разбирането с удобна оценка. С изследователя, чийто отговор е по-сложен от желаното. С библиотекаря, който не може да обещае незабавна полза от книгата. С журналиста, който задава въпрос точно когато сме решили, че повече въпроси не са нужни.
Отношението ни към тях е част от съдържанието на празника. То започва там, където церемонията приключва.
Защо този празник изобщо ни е потрябвал
Общонационалното утвърждаване на Деня на народните будители е свързано със следвоенна България и инициативата на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Преди това има и пловдивска традиция на честване. В страна, преживяла войни и разочарования, обръщането към просветители, книжовници и дейци на освобождението предлага опора за общото самочувствие.
Този произход има значение и днес. Празникът не е възникнал в общество, убедено, че всичко му е наред. Бил е необходим, за да се намери посока след загуба на увереност. В паметта е търсена възможност за бъдеще.
Ако запазим само възхищението, рискуваме да пропуснем действието, което го е направило възможно. Училището е трябвало да бъде организирано. Книгата – написана, отпечатана, разпространена, прочетена. Някой е намерил средства, друг е отворил врата, трети е останал да обяснява още веднъж.
Отдалеч историята изглежда като поредица от необикновени личности. Отблизо просвещението се нуждае и от хора, които вършат обикновена работа достатъчно дълго, за да има резултат.
Човекът, който не те кара да зависиш от него
С думата „будител“ днес може лесно да се злоупотреби. Тя придава морален авторитет, преди да сме попитали какво точно прави човекът, когото назоваваме така. Вниманието към някого се превръща в доказателство за стойността му, а увереното говорене започва да прилича на знание.
Затова си струва да различаваме умението да увличаш от отговорността да обясняваш. Обяснението дава на слушателя възможност да провери. То допуска уточнение, грешка, чужд принос. Човекът, който работи честно със знанието, не би трябвало да иска постоянна вярност към собствената си личност.
Един добър учител подготвя ученика си и за деня, в който той ще му възрази смислено. Добрият редактор помага на автора да разпознава слабостите в текста си и без него. Добрата библиотека позволява да намериш книга, която оспорва друга книга от съседния рафт.
В този смисъл съвременният будител може да бъде разпознат и по свободата, която оставя след себе си. Дали увеличава способността ни да преценяваме, или просто сменя човека, на когото се доверяваме безусловно?
Между паметта и удобната версия
В България обичта към миналото често се изразява като задължение то да бъде защитавано. Има моменти, в които това е необходимо – срещу невежество, унищожаване, подмяна. Но защитата не може да изисква историята да остане без въпроси.
Колкото повече знаем за един човек, толкова по-трудно е да го съберем в надпис под портрет. Появяват се противоречия, грешки, обстоятелства, които не съвпадат с днешните ни желания. Това може да ни разочарова. Може и да ни приближи до реалното усилие на човека, който е живял без знанието как ще бъде запомнен.
Паметта има нужда от тази търпимост към сложното. Ако всяко уточнение се приема за оскърбление, изследването става опасно занимание, а почитта започва да пази единствено собственото ни спокойствие.
Възможно е да обичаш страната си и да не настояваш тя винаги да е права. Възможно е да почиташ историческа личност, без да превръщаш всяка нейна дума в правило за настоящето. Зрелият разговор за наследството започва с доверието, че то може да понесе внимателно четене.
Когато всеки може да произведе убедителен отговор
Днешната среда добавя друг проблем. Достъпът до думи е огромен; способността да различаваме как са получени не идва автоматично с него. Един добре написан абзац може да съдържа измислен източник. Истинска снимка може да бъде поставена в лъжлив контекст. Познат глас може да звучи убедително по тема, по която няма познания.
С генеративния изкуствен интелект можем да получим гладък отговор, преди да сме изяснили въпроса си. В образованието това поставя съвсем практична задача: как да се научим да проверяваме онова, което вече изглежда завършено.
Нужно е да знаем кой говори, откъде идва твърдението, какво би го опровергало. Да различаваме факт от тълкуване и несигурност от некомпетентност. Понякога честният отговор остава непълен, защото и знанието засега е непълно. Няма причина най-силно да вярваме на онзи, който никога не се колебае.
Тук празникът получава съвсем съвременно съдържание. Да учиш някого да чете включва и грижата да не бъде лесно заблуждаван. А това изисква време за разговор, за проверка, за връщане назад – все дейности, които трудно изглеждат впечатляващо на празнична сцена.
Благодарността има и материален израз
Има несправедливост в начина, по който понякога говорим за призванието. Очакваме работата да бъде толкова обичана, че условията за нейното извършване да изглеждат второстепенни. Така възхищението от нечия отдаденост може да ни освободи от отговорността да я подкрепим.
Учителят се нуждае от време за подготовка и от професионално доверие. Библиотеката има нужда от нови книги, достъпна среда, хора, които могат да работят с читателите. Архивът изисква грижа за документи, чието значение може да бъде разбрано след много години. Преводачът има нужда от възможност да се задържи над едно трудно изречение, вместо всяка минута колебание да изглежда като загуба.
Това струва средства и предполага решения. Не е достатъчно да обявим културата за ценност, ако при всеки конкретен избор тя отново трябва да доказва правото си да съществува.
Личният жест също има място. Да купиш книга, да отидеш на представление, да заведеш дете в библиотеката, да заплатиш труда, който ползваш. Но гражданската подкрепа не отменя общественото задължение тези възможности да достигат и до хората, които не могат да си ги осигурят сами.
Място за следващия въпрос
Най-трудната част от почитта към будителите може би е да допуснем, че знанието ще промени и нас. Че детето ще прочете нещо, с което не сме съгласни. Че историкът ще намери документ, който усложнява прочита на дадено събитие. Че човекът, когото сме учили да мисли самостоятелно, ще избере различен от нашия път.
Иначе се получава странно разминаване: честваме просветата, а се тревожим от последствията ѝ.
Денят на народните будители може да бъде и повод да останем при този дискомфорт. Да не бързаме да го покрием с още една красива фраза. Да попитаме дали в класната стая има място за любопитство, в публичния разговор – за поправка, в представата ни за България – за хората, които още не разбираме.
След тържеството някой ще трябва да прибере столовете и да отвори стаята за следващия ден. Там ще влезе човек, който още не знае нещо. Най-смислената почит към будителите би била да има кой да го посрещне и да разполага с времето и свободата да го изслуша.
